Проф. Анчо Калоянов за „Мома Камбана“

◊◊◊

“ С опита и знанието си на белетрист и фолклорист се наех да представя книгата „Мома Камбана“ на Аничка Баничка – творба, изпреварила тазгодишната препирня как да помним Гоце Делчев, защото по заглавие, текст и стилистика е осъществена като българска вълшебна приказка за Юнак Гоце.

Преварващ всички тълкувания за позицията на авторката е поставеният на първо място цитат на Гоце Делчев: „Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование между народите“. Очаква ни основополагащият митологичен сюжет за двубоя между Змея на дълбините и Змеебореца. В българския фолклор той е Добър Юнак и Юнак Храбро, в иконите е заместван от Свети Георги. Тези образи чертаят голямата рамка, докато в настоящата творба именно Мома Камбана се подвизава вместо Змеебореца, за да бъде възнаградена с появата на духа на Юнак Гоце, а в края да се превърне в липсващата камбана на камбанарията на църквата в село Баница – единственият оцелял до днес знак за гибелта на Гоце Делчев през 1903 г. Идеалът на Гоце е онагледен от хорото на народите в края на приказката с видението за трите сестрици Мизия, Тракия и Македония и е почти фолклорен: „Kога е станало всичко това, не зная. Може да е било много, много отдавна, а защо пък да не се случи и днес?“

Преди две десетилия за „Малка ученическа библиотека“ на издателство „Слово“ подготвих сборник от най-изящните наши народни приказки след грижлив преглед на всички записани и публикувани варианти за век и половина. Това са стотици и даже хиляди текстове. За да ги прочетем така, както са изказани първоначално, а не както ги знаем, преразказани от големите майстори на нашата реч. Тогава се срещнах с истинската, неподправената традиция на вълшебстването у българите. И сега, при прочита на „Мома Камбана“, това се повтори! Не е изпуснато нищо от златните нишки в общата ни митопоетична памет за света: за ламите, змейовете, самодивите, златорогите елени и конете вихрогони, за слънчевите люлки… Всички те са вплетени във венеца за Юнак Гоце. Изобилието на епитетите първоначално ме озадачи – знаех предписанието на Йордан Йовков за тях, но после сюжетът ме грабна – забравих, че съм вещо лице в тази материя и удоволствено станах редови читател. Всичко беше на мястото си и думите помнеха предишната си служба в митологията ни да подреждат света по завещаните, предавани по кръвта, неписани правила – сякаш цялата българска митопоетична традиция е диктувала по неведоми канали на Аничка Баничка, за да ни разкаже своята приказка като наша обща.

Всъщност авторката е избрала да се нарича Аничка Баничка, защото е потомка на оцелелите след 1903 г. жители на село Баница, Серско – лобното място на Гоце Делчев. Визитката й е във вид на песен за Юнак Гоце, с неприсъщи за съвременната ни изящна словесност борбеност и героика. В нея всеки стих отговаря на Аз-а, самоотъждествяването с приказната камбана е без уговорки, всеотдайно. Говори наследницата, която знае своите права за Баница. Ще го онагледя с края на песента, който прозвучава заклинателно срещу страхове и молитвено за надежди, а след този край следва фотография с цялата камбанария сред подивял пейзаж:

Яви ми се, Гоце!
Не казвай, че късно е...

Че таз земя, за която искам да пея,
тя не ми принадлежи,
аз принадлежа на нея.
Че ти нали зарад мен, зарад нея,
победа чутовна нанесе над змея,
че ни огън, ни куршум теб не повалят,
че твоето дело, Гоце,
ехти във безкрая...

И аз зная,
ще те позная,
тук, където тиклите тлеещи още
и тая мътна, скръбна вода,
нашепват си славни приказки нощем
и учат ме как да летя.

Ще те позная по стъпките oсеяни с камъни,
по твоите думи вовеки всемира белязали,
с кирилица на змея ще пръсна оковите,
света ще обърна в културно съревнование на народите.

Ще те позная, Гоце,
защото аз съм семката, която никне
и ще даде плод.
Ще те позная,
защото аз съм наследството, което живее
и дава живот.

И задето ти за мен свободата извая,
ще те позная, Гоце,
ще те позная!

Песента за Юнак Гоце с тази изневиделица дошла кирилица ме подсети да преровя наличното в моята памет за Банишкото евангелие – един от най-ценните български пергаментни ръкописи, съхранявани у нас. По изписването е определяно към края на XIII в., а по послеслова, че е писано в Баница, за което се предполага, че е днешното Баница, Врачанско. Във всеки случай селищното име от този тип е българско и старинно, такова евангелие през XIII в. несъмнено се е намирало и в църквата на село Баница, което е близо до Сяр. А в Сяр, според синодика на Борил, се споменават двама български митрополити при царуването на цар Иван Асен, подчинени на патриарха на Царевград Търнов и неговите наследници след 1235 г., Антоний и Даниил. По-красноречиви за мястото и времето на споменатата в послеслова към евангелието „Баница“ са паметите в неговия месецослов. Познатата памет за Кирил Философ, 14 февруари, и рядко срещаните памети на Свети цар Петър, 31 януари, и Свети Климент, 27 юли. Тази троица български светци е представителна извадка за българската святост през IX и X в. и събира вкупом Преслав и Охрид. Още по-интересното е, че през XII – XIII в. са смятали, че Кирил Философ изнамира буквите за българите от Брегалница според т.нар. Солунска легенда и краткото житие на Кирил Философ. А пък Брегалница е на три дни път от Баница, Серско.

Ето какво е подал като знание коренът – духът на мястото, на своя леторасъл Аничка Баничка. Разбира се, че го мисля метафорично или митопоетично, но ако излезе вярно, че Банишкото евангелие е писано в Баница, Серско, то тогава кой е нашепнал на Аничка Баничка да заяви, че с кирилица на змея ще пръсне оковите?

Книгата има и своя голям художник, Любен Пашкулски, обогатена е и от фотографиите на Румен Жерев и много прилича на книгите, които разлиствахме в детството си, но всъщност е и за малките, и за големите българи, направена с вкус, много любов и всеотдайност към корена.“

Проф. Анчо Калоянов, 2019 г.

◊◊◊